Кратка разходка до Депото в Пловдив
Бях на поредната обиколка за снимане на графити в Пловдив. Този път целта беше Вагоно-Ремонтното депо. От многото си пътувания в посока Стара Загора, минавайки през депото, знаех, че това е съкровищница за графити. През прозорците на влака съм се възхищавал хиляди пъти на зърнатите за секунди графити по отпочиващите там влакове.
Бях на централна гара, слънцето печеше силно и единственото, което ми оставаше беше да си пусна някое парче на Black Sun Empire и да тръгна по релсите, зареден с очаквания.
Вървях около 20 минути докато стигна до първата кабинка, в която се предполагаше, че трябва да има някой на пост. Посрещнаха ме две кучета. Макар и да ме лаеха, се усети, че просто искат да си играят с някой. Приближавайки към кабинката, видях през прозореца и едно младо момче в униформа, който си почистваше пистолета. За миг беше стресиращо… и табелите „Вход за външни лица е забранен“ допринесоха за това чувство, но се престраших да поискам позволението му да по снимам графитите по влаковете. Такова ми беше дадено и радостно извадих моето хладно оръжие – фотоапарата и започнах да натискам спусъка му, улавяйки изрисуваните композиции на графити, които бяха по всички вагони. Преливах от емоции, усещах тръпката от това да издраскаш цял вагон на такова охраняемо място (типа с пистолета в кабинката подпомогна за това), в главата си преживявах създаването на всяко едно напръскване със спрей по вагоните.
Имаше и някои незавършени или едва започнати и аз само можех да предполагам колко е тъпо да ти прекъснат кефа. И в този момент на мен ми го прекъснаха… чу се някакво селско подсвирване зад гърба ми, придружено с „К‘о пра‘иш там, уа?“. Обърнах се и видях някакъв около 50 годишен мъж, в работно облекло, видимо изнервен от факта, че непознат с „оръжие” е на тяхна територия. Не знам как искаше да му обясня цялата ситуация при положение, че беше на 100 метра от мен, а и уж имах разрешение, затова продължих да снимам. Но той не се отказа, започна да пристъпва с бързи, тежкотоварни крачки към мен с думите: „Ти да не си от ония със спрейовете?“. Спрях се…
Започнаха дълги и отегчителни и обяснителни разговори к‘ъв съм, що съм, как нямам право да снимам тук, камо ли да влизам в този обект, както и че разрешение за снимане мога да искам от главния-бла-бла-директор на БДЖ в Пловдив.
През това време се насъбраха и други работещи в обекта и започнаха да изказват мнения за „драсканиците“ по влаковете, за това колко са хубави графитите, но не им е по влаковете мястото, за това как трябва да има повече легални стени из града за „уличните художници“. Чуха се и положителни мнения за графитите на гърба на Драматичния театър.
В крайна сметка прехвърлиха вината на охраната, който ме е пуснал, защото бил нов и още не знаел как стоят нещата. Ако питаха мен – кучетата ме пуснаха първи. Не ми позволиха да навляза още по-навътре, където бяха повечето цветни бомби, но ме изпратиха до някъде с тяхната количка. Сещате се, за да са сигурни, че съм си тръгнал..
Имаш какво да допълниш?